Неравноправни клаузи . Потребителски спорове . Проблем с банка , колекторска фирма , онлайн търговец и други . Кредит . ЧАСТ I

Неравноправни клаузи . Потребителски спорове . Проблем с банка , колекторска фирма , онлайн търговец и други . Кредит . ЧАСТ I

Share on facebook
Share on twitter
Share on linkedin

Ключови думи: потребителски спорове ; неравноправни клаузи ; договор за кредит ; проблем с банка ; проблем с колекторска фирма ; проблем с онлайн търговец ;

 

В основата на този статия са засегнати въпроси свързани с практиката на българските съдилища по отношение на потребителските спорове, както и приложното поле на Директива 93/13/ ЕИО на Съвета от 5 април 1993г. относно неравноправните клаузи в потребителските договори.

 

Съгласно трайно установената европейска практика, националните съдилища следва служебно да следят за наличието на неравноправни клаузи в потребителските договори по отношение на физическите лица.

 

Това задължение на съда бе институционализирано и в измененията и добълненията на Гражданския процесуален кодекс от края на 2019 г., дори и по отношение на едностранните производства, които водят до издаване на титул за изпълнение (каквото е производството за издаване на заповед за незабавно изпълнение), именно в синхрон с новата практика на Съда на Европейския съюз.

 

 

Настоящия статия засяга въпроси свързани с юридическите измерения и преценката на съда, дали дадена клауза от потребителски договор, следва да се третира като неравноправна, съобразно вътрешното ни законодателство и законодателството на съюза.

 

Адвокатска Кантора Белов предоставя на Вашето внимание информация относно това какви са  правата Ви при потребителските спорове, неравноправни клаузи и проблеми с колекторски фирми, банки, фирми за бързи кредити, онлайн търговци и други

 

Безспорно, един от основните фактори оказващи влияние върху икономиката и по-точно върху икономическия растеж е добрата потребителска среда.

 

Затова, повече от 30 години Европейският съюз (ЕС, Съюзът) има едни от най-строгите правила за защита на потребителите в света и понастоящем разполага с цялостна система от правни норми, гарантиращи, именно благоприятната икономическа среда и най-вече правата на потребителите.

 

Някои от осезаемите права, които оказват положително въздействие, най вече върху ежедневието на хората, са правото на безопасни продукти, правото на връщане на закупен онлайн продукт в срок от 14 дни и правото даден продукт да бъде поправен или заменен в рамките на гаранционния срок и други.

 

Европейската политика за потребителите е донесла реални ползи чрез важни законодателни актове, уреждащи правата на пътниците, правата на потребителите при нелоялните търговски практики и неравноправните клаузи в потребителските договори. Благодарение на това европейските граждани и предприятията разполагат с високо равнище на защита и сигурност, но пазарът е твърде динамичен и бързо се променя.

 

Официалното въвеждане на политиката за защита на потребителите придобива ранг на „общностна“ политика[1] с въвеждането на член 169, параграф 1 и член 169, параграф 2, буква а) от Договора за функционирането на Европейския съюз (ДФЕС), които предвиждат, че Съюзът трябва да допринася за постигането на високо равнище на защита на потребителите посредством мерки, приемани съгласно член 114 от ДФЕС.

 

Тези насоки са предвидени и в разпоредбата на чл. 38 от Хартата на основните права на Европейския съюз, която предвижда, че в политиките на Съюза трябва да се осигурява високо равнище на защита на потребителите.

Въведените от ЕС права на потребителите осигуряват както на гражданите, така и на търговските дружества предвидимост и увереност в една добре регулирана среда, но все още има отрасли от правото, в които, въпреки усилията на институциите на ЕС, държавните власти и най-вече съдебните власти, на отделните държави, не успяват да отговорят в пълна степен на търсените резултати.

 

Като най-ярък пример за такъв непостигнат баланс в Република България, доскоро, можеше да се посочат неравноправните клаузи в потребителските договори и най-вече възможността на съда да следи служебно за наличието на такива.

 

Именно, в отговор на становището на  Европейската комисия от 24 януари 2019 г.[2], с което комисията информира България, че счита досегашната съдебна практика, при която заповеди за изпълнение и заповеди за незабавно изпълнение се издават, без съдът да има възможност да провери дали същите удостоверяват вземания, основани на неравноправни клаузи в договори с потребители, за противоречаща на правото на Европейския съюз и в синхронизиране с практиката на Съда на Европейския съюз (СЕС), като Решението по дело С-243/08 Pannon GSM[3], в Държавния Вестник № 100 от 2019 г. бяха обнародвани промени в заповедното производство, гарантиращи по-добра законова защита за потребителя, но и в процесния ни закон бе предвидено и българския съд бе задължен да следи служебно за наличието на неравноправни клаузи в договорите, сключени с потребител[4].

 

            Кое лице е потребител? Koe лице може да се позове на неравноправни клаузи .

 

Сочейки европейското законодателство в областта на потребителските спорове, безспорно най-голямо значение има Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5 април 1993 година относно неравноправните клаузи в потребителските договори (Директивата)[5], според която, „ „потребител“ означава всяко физическо лице, което в качеството си на страна по договорите, предмет на настоящата директива, участва поради интереси, които са извън рамките на неговата търговска или професионална дейност“[6]. Значението на Директивата се обосновава и от факта, че тя за пръв път въведе понятието „добросъвестност“, именно за да се избегне всяка значителна неравноправност между правата на потребителите и задълженията на търговците[7], а именно самата добросъвестност от страна на търговеца е основен критерии за равноправието но отношение на потребителска сделка.

 

Всички ние като физически лица и при липсата на определени условия попадаме в дефиницията за потребител и съгласно  §13, т.1 от Закона за защита на потребителите, който гласи, че „„потребител“ е всяко физическо лице, което придобива стоки или ползва услуги, които не са предназначени за извършване на търговска или професионална дейност, и всяко физическо лице, което като страна по договор по този закон действа извън рамките на своята търговска или професионална дейност“. Важно е да се посочи, че потребителят не извършва дейност по занаят и по дефиниция се предполага, че не е специалист в дадената област, а и не е необходимо да бъде такъв. Затова, трябва да бъде направено разграничението от други легални дефиниции, дадени за потребител, например в Закона за електроните съобщения[8], Закона за регулиране на водоснабдителните и канализационните услуги[9] и др., където е предвидено, че потребител може да бъде и юридическо лице.

 

Следователно, потребителят е винаги физическо лице, той винаги е по-слабата страна в правоотношението, поради което Европейското законодателство и  Закона за защита на потребителите (ЗЗП – Законът), предвиждат специална защита.

 

Важно е да се отговори на въпроса, дали физическо лице нетърговец, обезпечаващ изпълнението на паричните задължения, поети от кредитополучател-търговец по договор за банков кредит, е потребител по смисъла на Директивата и на ЗЗП.

 

В Решение на Съда на Епропейския съюз (СЕС) от 14.03.2013 г. по дело C-419/11 е прието, че когато физическото лице, учредило в полза на кредитора по двустранна търговска сделка (когато страни по облигационното правоотношение са търговци) лично (персонално) или реално (вещно) обезпечение за точното изпълнение на породените по тази търговска сделка правни задължения, не е „потребител” по смисъла на по смисъла на член 2, буква б) от Директива 93/13, респ. § 13, т. 1 от ДР на ЗЗП, чл. 9, ал. 3 от Закона за потребителския кредит (ЗПК) и § 1, т. 20 от допълнителните разпоредби на Законът за кредитите за недвижими имоти на потребители (ЗКНИП), когато е поел гаранционното (акцесорното) задължение поради функционалната си обвързаност с търговеца-длъжник, например когато са част от органното управление на търговеца или го контролират чрез притежавания значителен дял от неговия дружествен капитал.

 

В тази насока в Решение № 50 от 26.06.2020 г. по т. д. № 489 / 2019 г. на Върховен касационен съд, 1-во тър. отделение, е предвидено, че обезпечаването на дълг на търговско дружество от физическо лице, включително когато последното е съдлъжник, не може да се счита като дадено за цел извън и независимо от всяка търговска дейност или професия, ако това физическо лице има тесни професионални/ функционални връзки с посоченото дружество, като например неговото управление или мажоритарно участие в същото. 

 

Кои клаузи са неравноправни? Неравноправни клаузи .

 

От сравнителното тълкуване на разпоредбите на закона може да се изведе, че неравноправна е тази клауза в договора, която не отговаря на изискването за добросъвестност, не е индивидуално договорена, неясна или двусмислена и увреждаща или цели и създава значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца и потребителя, което в крайна сметка може да доведе до увреждането на последния (арг. чл. 143, чл. 145, чл. 146 и чл. 147 от ЗЗП0[10].

По силата на чл. 146, ал. 1 ЗЗП неравноправните клаузи в потребителските договори са нищожни, освен ако са уговорени индивидуално. „Индивидуално уговорени” са тези клаузи, които не са били изготвени предварително от търговеца или доставчика. или дори да са били изготвени предварително, потребителят е могъл да изрази становище по тяхното съдържание, доколкото, при достатъчно информиран избор, ги е приел /по арг. за противното от чл. 146 ал. 2 ЗЗП/. Съдържащите се в Общите условия клаузи са по начало неиндивидуално уговорени, но това се отнася и за и тарифите за таксите и комисионите, дори и за клаузи в „индивидуалния” договор, когато те са типизирани и се сключват еднообразно с неограничен брой потребители на кредитни услуги, предварително изготвени от търговеца, като потребителят не е имал възможност да влияе върху съдържанието им[11]. Тежестта за доказване сключването на клаузите, като индивидуално договорени, в който случай е неприложима защитата по ЗЗП срещу неравноправни, по смисъла на чл. 143 ЗЗП, клаузи /чл. 146 ал. 1 ЗЗП/ , се носи от доставчика на стоката / услугата – чл. 146 ал. 4 ЗЗП (В този смисъл – Решение № 65 от 06.07.2018 г. по т. д. № 1556 / 2017 г. на Върховен касационен съд, 1-во тър. отделение).

 

 

Важно е да се посочи, че Когато отделна клауза от договор, сключен с потребител, е неравноправна и поради това нищожна съгласно чл. 146, ал. 1 от ЗЗП, спогодбата, основана на такава клауза, е нищожна по смисъла на чл. 366 от Закона за задълженията и договорите (ЗЗД)[12]

 

Следователно, законодателният орган е бил изчерпателен, като е поставил две предпоставки по отношение клаузи, които не са индивидуално уговорени, а именно

  1. изготвени предварителнои и
  2.  липса на възможност потребителят да влияе върху тях[13].

 

На второ място, неравноправни са тези клаузи от договорите, които са  уговорени във вреда на потребителя.

 

 

При тях се  накърняват уредените в закона права на потребителя, респективно увреждат се неговите законни интереси (арг. чл. 20 ЗПК, респ. чл. 36, ал. 1 ЗКНИП).

 

Като пример за такава увреждаща потребителя сделка, в Решение № 314 от 29.07.2019 г. по т. д. № 1766 / 2016 г. на Върховен касационен съд, 2-ро тър. Отделение, е прието, че „неравноправна е неиндивидуално договорена клауза от кредитен договор в чуждестранна валута, последиците от която са цялостно прехвърляне на валутния риск върху потребителя и която не е съставена по прозрачен начин, така че кредитополучателят не може да прецени на основание ясни и разбираеми критерии икономическите последици от сключването на договора, и когато при проверката й за неравноправния характер бъде констатирано, че въпреки изискванията за добросъвестност, тя създава във вреда на потребителя значително неравновесие между правата и задълженията на страните, произтичащи от договора, като в този случай за валутните разлики положение не намират изключенията на чл.144, ал.3 ЗЗП.

 

Недобросъвестност при неравноправни клаузи .

 

Както вече беше посочено, добросъвестността е един от основните критерии, равноправието на всеки един договор, по който страна е потребител[14]. Добросъвестната търговска практика и добросъвестността[15] като цяло са съвкупност от правила, определящи пазарното поведение, които произтичат от законовите разпоредби и обичайните търговски отношения и които не нарушават добрите нрави.

 

Следвайки, утвърдена практика на Върховния касационен съд, с която безспорно се приема, че накърняването на добрите нрави и по смисъла на чл. 26. ал.1. предложение 3 – то от ЗЗД е налице именно, когато се нарушава правен принцип, било той изрично формулиран или пък проведен чрез създаването на конкретни други разпоредби В този смисъл е практика на ВКС/Решение № 4/2009 г. по т.д.№ 395/2008 г.. Решение 1270/2009 г. по гр.д.№ 5093/2007 г.. определение № 877 по т.д.№ 662/2012 г./.

 

Следователно, такъв основен принцип е добросъвестността в гражданските и търговски взаимоотношения, а целта на неговото спазване, както и на принципа на справедливостта, е да се предотврати несправедливото облагодетелстване на едната страна за сметка на другата.

 

Общите правила и принципи[16] на Закона за задълженията и договорите,  винаги намират приложение (аргумент — чл. 8, ал.2, чл. 9 от ЗЗД). Според практика на Върховния съд преценката дали е нарушен някой от посочените основни правни принципи се прави от съда във всеки конкретен случай, за да се даде отговор на въпроса дали уговореното от страните накърнява добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал.1,предложение трето ЗЗД[17].

Последният критерии, който ще бъде засегнат в настоящия доклад и пряко свързан и последица на недобросъвестността[18], е клаузата да води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя, което има за следствие, радикално несъответствие в насрещните престации на страните по договора, водеща до тяхната нееквивалентност, както и в несъответствие във възможността им да упражнят своите права за защита по договора.

 

В Решение № 24/09.02.2016 г. по гр.д.№ 2419/2015 г. ІІІ гр.о., ВКС, са определени степените на нееквивалентност и пороците, до които може да доведе всяка от тях. Значителна и явна нееквивалентност на насрещните престации, водещи до нищожност поради противоречие с добрите нрави, е налице, когато насрещната престация е практически нулева. Тогава, ако сделката не е симулативна, тя е нищожна поради противоречие с добрите нрави. Когато престацията не е толкова незначителна, сделката би могло да е унищожаема на основание чл. 33 ЗЗД като сключена поради крайна нужда при явно неизгодни условия.

 

Така например, В хипотезата на уговаряне на изменение на лихвата по кредит, ако в обстоятелствата, при чието настъпване може да се измени лихвата, е предвидена възможност само за повишаване, това несъмнено води до „значително неравновесие между правата и задълженият на търговеца и потребителя“ съгласно чл. 143 от ЗЗП[19].

 

В заключение следва да се посочи, че въпреки доскорошната липса в Гражданския процесуален кодек на изрично вменено задължения спрямо националните съдилища, за служебно следене за наличието на неравноправни клаузи, практиката на Върховния касационен съд през последните години, най-вече в исковото производство, успя да замести, именно тази липса и по този начин да е в синхрон с практиката на Съда на Европейския съюз и с европейското законодателство, засягащи потребителските спорове.

 

За повече, моля прочетете секцията ни 

 

Институции & Съдилища

 

или се свържете с нас

 

Адвокатска Кантора Бельов Ви информира, че настоящата статия засягаща въпроса за  „НЕРАВНОПРАВНИ КЛАУЗИ . ПОТРЕБИТЕЛСКИ СПОРОВЕ . ПРОБЛЕМ С БАНКА , КОЛЕКТОРСКА ФИРМА , ОНЛАЙН ТЪРГОВЕЦ И ДРУГИ“, не съставлява адвокатска консултация, но поради значимостта на темата и справедливостта засягаща всяко едно физическо лице, което е потребител, ние препоръчваме, винаги да търсите съдействие от адвокат.

 


[1]Вж.https://news.lex.bg/%D0%BF%D1%80%D0%BE%D1%86%D0%B5%D1%81%D1%83%D0%B0%D0%BB%D0%BD%D0%B8-%D0%B3%D0%B0%D1%80%D0%B0%D0%BD%D1%86%D0%B8%D0%B8-%D0%B7%D0%B0-%D0%B5%D1%84%D0%B5%D0%BA%D1%82%D0%B8%D0%B2%D0%BD%D0%BE%D1%81%D1%82/

[2] Становището на Европейската комисия е повлияно от най-новата практика на съда на ЕС, като – Решението по дело С-176/17 Profi Credit Polska S.A., в което е прието, че при едностранни производства, които водят до издаване на титул за изпълнение (каквото е производството за издаване на заповед за незабавно изпълнение), националните съдилища задължително следва да имат възможност да преценяват дани вземането не се основава на неравноправни клаузи в потребителски договори. За целта във всяко производство, което води до издаване на изпълнителен титул, националният съд следва да може да прецени характера на договорното правоотношение с потребителя и дали същото съдържа неравноправни клаузи.

[3] В решението е прието, че националният съд следва служебно да следи за неравноправни клаузи в договори с потребителите във всички случаи, когато от доказателствата по делото може да се установи, че в договора между страните се съдържа неравноправна клауза, и да не прилага тази клауза.  В тази насока в Решение на съда от 21.02.2013 год. по дело С-472/11 с предмет преюдициално запитване, отправено на основание чл. 267 ДФЕС от Fovarosi Birosag  с акт от 16.06.2011 год., постъпил в съда на 16 септември 2011 год., както и Определение на съда от 14.11.2013 год. по съединени дела С-537/12 и С-116/13 и други. В т. 32 от Определение на европейския съд от 14.11.2013 год. по съединени дела С-537/12 и С-116/13 изрично е посочено, че националният съд е длъжен винаги да преценява служебно неравноправния характер на договорна клауза, попадаща в приложното поле на Директива 93/13, след като разполага с необходимите за тази цел правни и фактически обстоятелства.

[4] Не мога да се съглася (В.Б) с мнението на проф. Огнян Стамболиев, че с приемането на новата ал.3 на чл.7 от ГПК, с която бе задължен съдът служебно да следи за наличието на неравноправни клаузи в договор скучен с потребител (ДВ, бр. 100 от 2019 г.) е „една нова крачка в развитието на служебното начало“. Считам, че практиката на Върховния касационен съд (ВКС), от отдавна е преодоляла тази липса в гражданското съдопроизводство и конкретно в ГПК. Така В  Решение № 23/07.07.16г. по т.д.№ 3686/14г. на ВКС, І т.о. е прието следното „първоинстанционният и въззивният съд следят служебно за наличие по делото на фактически и/или правни обстоятелства, обуславящи неравноправност на клауза/и в потребителски договор. Когато констатира наличие на тези обстоятелства, съдът, разглеждащ делото по същество, е длъжен с оглед принципа на състезателност да уведоми страните, че ще се произнесе по неравноправния характер на клаузата/те, като им даде възможност да изразят становище и да ангажират доказателства. Съдът не се произнася по неравноправния характер на клаузата, ако потребителят, след като е бил уведомен, се противопостави на това. Уведомяването на страните и даването на възможност за становище и доказателства се извършва от първата инстанция с доклада по делото, а при пропуск – по всяко време на висящността на производството пред първата или втората инстанция, като вкл. при необходимост се отменя определението за даване ход на устните състезания. Когато неравноправен характер на клауза в потребителски договор е констатиран служебно от ВКС за първи път в производството по чл.290 ГПК, делото се връща на въззивния съд за ново разглеждане с оглед гарантиране правото на защита на страните да изразят становище и представят доказателства, освен в случаите, когато ВКС е обвързан от действието на влязло в сила решение по колективен иск, с което клаузата в общите условия към потребителския договор вече е обявена за неравноправна. В селективната фаза на касационното производство ВКС не извършва проверка на правилността на въззивното решение, а от там и не следи по свой почин за наличие на неравноправни клаузи по см. на чл.143 и сл. на З..

Възражението на потребителя за неравноправния характер на договорна клауза не се преклудира с изтичане на срока за отговор на исковата молба по чл.131 или чл.367 ГПК и може да бъде наведено за първи път и във въззивното производство, като ограниченията на чл.266 ГПК не се прилагат. Във връзка с възражението следва да се предостави възможност за становище на насрещната страна и за ангажиране на доказателства от всяка от страните.“ Нещо повече, в същото решение е посочено, че „неравноправните клаузи в потребителски договори са предмет на правна уредба в Закона за защита на потребителите. Разпоредбите на закона имат повелителен характер, поради което и с оглед указанията в т.1 и т.3 от Тълкувателно решение № 1/2013 г. от 09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС въззивният съд следи служебно за тяхното наличие и дължи произнасяне по тях, независимо дали е сезиран от заинтересованата страна с изрично оплакване или възражение за съществуването им“.

 Следователно, въпреки доскорошно липсата на ясно институционализирана процесуална правна норма, практиката на върховната инстанция, основана на горепосочените решения на СЕС, от отдавна е преодоляла, този доскорошен законодателен пропуск.  Вж. Сталев Ж., Мингова А., Попова В., Стамболиев О., Иванова Р., Българско гражданско процесуално право. Десето преработено и допълнително издание. Второ по действащия ГПК, С., Сиела, 2020, с. 89

[5] Изменена с Директива (ЕС) 2019/2161 на Европейския парламент и на Съвета от 27 ноември 2019 година за изменение на Директива 93/13/ЕИО на Съвета и на директиви 98/6/ЕО, 2005/29/ЕО и 2011/83/ЕС на Европейския парламент и на Съвета по отношение на по-доброто прилагане и модернизирането на правилата за защита на потребителите в Съюза

[6] Чл.2, б. “б” Директива 93/13/ЕИО;

[7] Вж. Преамбюла на директивата.

[8] „Потребител“ е юридическо или физическо лице, което ползва или заявява ползване на обществена електронна съобщителна услуга – § 1, т. 49 от ЗЕС;

[9] „Потребители“ са юридически или физически лица – собственици или ползватели на съответните имоти, за които се предоставят В и К услуги – § 1, т.2, б. „б“ от ЗРВКУ;

[10]Така и Решение № 314 от 29.07.2019 г. по т. д. № 1766 / 2016 г. на Върховния касационен съд, 2-ро тър. отделение, в което е прието, че „една договорна клауза е неравноправна при наличието на следните предпоставки: 1/ клаузата да не е индивидуално уговорена; 2/ да е сключена в нарушение на принципа на добросъвестността; 3/ да създава значителна неравнопоставеност между страните относно правата и задълженията – съществено и необосновано несъответствие между правата и задълженията на страните; 4/ да е сключена във вреда на потребителя“

[11] арг. чл. 146, ал. 2 ЗЗП.

[12] Вж. Решение № 141 от 27.02.2020 г. по т. д. № 2245 / 2018 г. на Върховния касационен съд, 1-во тър. отделение

[13] Вж. Решение по търг. д. № 1777/2015г., І т. о. на ВКС

[14] арг. Чл. 143, ал. 1 от ЗЗП, чл. 3, т.1 от Директива 93/13.

[15] Добросъвестността като изискване за поведение от търговеца по смисъла на чл.143 ЗЗП е пряко свързано с пояснението, че недобросъвестността следва да бъде разгледана, с оглед правните й последици – постигане на значително неравновесие между правата на търговеца и потребителя. От тези законови изисквания се извежда и задължението при уговаряне на конкретни условия, свързани с едностранно присвоени права, независимо дали в общите условия или в подписания бланков договор за кредит, да са осигурени ясни и разбираеми за обикновения потребител условия (чл. 147, ал. 1 ЗЗП), с оглед на които същият информирано да поеме задълженията си.

[16] В Търговския закон, принципът на добросъвестността е институционализиран в разпоредбата на чл. 289 от ТЗ.

[17] Вж. Решение № 286 от 12.06.2019 г. по гр. д. № 1511 / 2018 г. на Върховения касационен съд, 4-то гр. Отделение.

[18] арг.чл.143, ал.1 от ЗЗП.

[19]Вж. Решение № 189 от 18.01.2019 г. по т. д. № 1607 / 2017 г. на Върховения касационен съд, 1-во тър. Отделение.

Leave a Comment

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.